Потребност от нова партия с нови лица, които да си харесат новите поколения има. Но това не означава, че ще я направи човекът с най-висок рейтинг
Напоследък само мързеливия не е говорил за това как Румен Радев ще направи партия и ще омете старите играчи от политически терен. Президентската партия се превърна в пророчество, за което често не се спори дали ще се случи, а кога ще се случи. Вариант едно – Радев напуска президенския пост и прави партия, която участва във все по-вероятните избори напролет, а мандата довършва вицепрезидентът Илияна Йотова. Вариант две – Радев довършва мандата си и след 21 януари 2017 г. прави партия.
Самият Радев никога не е бил конкретен по темата, но винаги е отговарял на журналистическите въпроси за свой политически проект така, че да „дразни враговете“, създавайки усещането, че се пече нещо такова. След 2020 г. имаше много проекти, които минаваха за президентски – като започнем от „Промяната“ (основана от Кирил Петков и Асен Василев, които станаха известни в обществото като министри в служебни правителства, назначени от Радев), минем през „Български възход“ на Стефан Янев (два пъти премиер в служебни правителства) и стигнем до ИТН, които също минават за президентска партия, но не защото са били свързани със служби кабинети, а по друга линия – защото не подкрепиха антирадевските промени в конституцията.
Очакваше се движение „Трети март“ да стане президентска партия, говореше се дори, че ще я оглави Весела Лечева. Движението обаче бе актуално покрай предложението на „Продължаваме промяната“ да се смени националния празник. Това не се случи и „Трети март“ май изчезна поради отпаднала необходимост.
После се говореше много упорито, че „президентът прави кметска партия“ и с нея ще участва в общинските избори. Те бяха през есента на 2023 г., минаха и заминаха, без да родят никаква президентска партия.
И така до днес, когато темата пак стана актуална покрай блокажа на парламента и невъзможността да се излъчи председател на 51-ото Народно събрание.
Но защо непрекъснато възниква този въпрос? Отговорът е в спадащата избирателна активност – голяма част от българите не могат да си харесат партия и затова не гласуват. Или гласуват с „не подкрепям никого“. На 27 октомври тази опция избраха 82 619 души. За сравнение „Величие“, които на косъм се разминаха с парламента, получиха 97 438 гласа. На изборите през април 2023 г. „никого не подкрепиха“ цели 109 095 българи и, ако това беше партия, тя щеше да има парламентарна група.
Следователно – има политически активни граждани, които отиват до урните, но не пускат бюлетина за никоя от участващите партии. И може да се предположи, че ако се появи нещо, което им харесва, начело с някой, който им харесва, те ще го подкрепят.
А социолозите са категорични – най-харесваната публична личност в България е президентът Румен Радев.
Анализаторите толкова често виждат в него бъдещ партиен лидер и защото такъв е политическият опит на живелите след 1989 г. Трупа се, трупа напрежение и идва някой юнак на коня, който обира наказателния вот. Така беше през 1997 г., когато победиха Обединените демократични сили, през 2001 г., когато изгря звездата на Симеон Сакскобургготски и през 2009 г., когато на политическата сцена се изстреля ГЕРБ. През всичките тези години в обществото винаги имаше усещането кой ще бъде следващият голям победител. То помагаше на тези, които искат да са с победителите да се ориентират правилно.
Обикновено тези нови политически проекти, орисани да победят, се оглавяваха от популярна личност. А как иначе?! И точно засега днес, когато пак има очакване за нещо ново, защото старите са омръзнали, всички по навик се оглеждат за популярна личност. И виждат президента Румен Радев. Държавният глава помага усещането, че „той е следващият“ да се засилва, като критикува силните на терена в момента. Така правеше и Борисов след 2001 г. – като главен секретар на МВР критикуваше шефа си, вътрешния министър проф. Петканов, а по-късно, като столичен кмет – премиера Сергей Станишев. И затова по аналогия търсещите за кого да гласуват днес, гледат към Радев.
Самият Радев обаче едва ли ще направи партия докато е президент. „Румен Радев напусна казармата, но тя не напусна него“, сполучливо се изрази преди доста време лидерът на ДСБ ген. Атанас Атанасов. Да, Радев е военен – човек на реда, дълга и честта. Той не е политик и с нищо не показва, че иска да научи номерата на тази професия. И след като е избран за президент, ще бъде президент – няма да отстъпи, за да угоди на някого, дори на общественото мнение. Спомням си късното лято на 2016 г., когато стана ясно, че той ще е кандидатът на БСП за президент. Тогава Радев, естествено, започна да участва в срещи със социалисти и колкото и да го питаха за неговите убеждения нито веднъж не каза, че е ляв човек, не си послужи с метафора от рода на „сърцето е отляво“. Не спомена и за партийно членство в БКП, а като офицер преди 1989 г. със сигурност е бил. С други думи – не си позволи поведение съобразно ситуацията. Така постъпва и като президент. Обвиняват го, че е казал, че Крим е руски. Но Радев каза: „Над Крим се вее руското знаме“. А нима не е така? Наричат го путинист, защото още в началото на конфликта в Украйна заяви, че той няма военно решение. И упорито поддържаше това становище. Днес става все по-ясно колко прав е бил.
Радев е такъв. Защо изведнъж да става друг?
И още нещо – за да има партия, някой трябва да я направи. А от „Дондуков“ 1 си тръгват всички, които имат някакво понятие от партийно строителство. Според запознати – Радев последователно гонел тези, които му говорят за партия. Последният „човек на Радев“, чието име се появи в нов политически проект е проф. Александър Маринов. Той оглавяваше Стратегическия съвет при президента, който преди година и половина тихо бе разформирован. Онзи ден името на професора бе споменато сред учредителите на „България може“.
Според запознати в президентството отдавна не стъпва и Кирил Добрев, обвиняван през годините, че е бабувал на поне две служебни правителства на Радев. В момента Добрев е депутат от „БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА“ и прилага организационните си умения там.
Бившият министър на правосъдието Крум Зарков е секретар на президента и спряган за лидер на неговата партия, но като депутат Зарков работеше по законодателството, не се специализираше в партийното строителство. А за да стане една партия факт, е необходим някой, който да обикаля неуморно страната и да гради структурите й. Ако Радев искаше да прави партия, на „Дондуков“ 2 щеше да се появи някой 35 – 40-годишен Цветан Цветанов или Румен Петков, а такъв няма. Няма и хора за 31 кандидатдепутатски листи. Да припомним – Симеон Сакскобургготски използва надеждата, че „ще се оправим за 800 дни“, но в прохождането на НДСВ до него бяха и опитни политици като Красимир Каракачанов и Константин Тренчев и почти целия Юридически факултет на Софийския университет. Новосъздаденият ГЕРБ също не разчиташе само на харизмата на Бойко Борисов. Цветан Цветанов, който в онези години беше неговото второ аз, за да изгради ГЕРБ стъпи върху регионалните структури на МВР, които явно познаваше добре. С „протестното пушене“ срещу Михаил Миков (вътрешен министър по времето на тройната коалиция), бе проверено кои областни началници са „наши“ и кои не. И не случайно в първата парламентарна група на ГЕРБ имаше доста хора с биография от МВР.
Около Радев не се забелязва нищо такова.
Тогава кой ще направи и кой ще членува в тази радева партия? От това, че има много амбициозни хора, които биха яхнали такава ракета носител, не означава, че и ракетата я има.
По-скоро ще се смени модата на партийно строителство и вместо един голям проект да обира недоволството на гражданите, това ще правят множество малки формации. Видяхме как на президентските избори в Румъния начело в класацията се изстреля кандидат, който никой анализатор преди тях не включваше в сметките. Но който е с ясен протестен профил.
В България подобен механизъм вече бе задействан на 27 октомври. Помислете си как би изглеждал парламентът, ако в него се бе оказала и партия „Величие“? Мандатите на големите играчи биха намалели – на едни с три, на други – с два. Недоволството след изборите, усещането, че те не са били честни не стихва – в социалните мрежи гъмжи от находчиво направени клипчета, стрелящи най-често по Борисов и Пеевски. Средният българин усети, че когато иска да накаже „онези горе“, не е необходимо да го направи с някой голям и силен. Може и с няколко малки, защото когато те станат много, общата картина качествено се променя.
И затова, потребност от нова партия с нови лица, които да си харесат новите поколения наистина има. Но едва ли ще я направи президентът Румен Радев.
