понеделник, 4 март, 2024 година.

В Световния ден на радиото, когато станциите по земното кълбо отбелязват влизането във втория век на най-бързата електронна медия и честват историята на радиото като възможност пред всички нас, „Изотопия“ припомня моменти от историята на БНР – 89-годишния енергичен старец, който винаги работи, в делник и празник.

Отбелязваме Световния ден на радиото

Нашият дядо, и да е вдъхновен по скандинавски от Юнас Юнасон, няма да скочи през прозореца и да изчезне. Напротив. Идва, за да остане у вас, сиреч у дома.

89-годишният не е и съвсем 89-годишен. Така пише в акта за раждане от 1935-а, но е проплакал по-рано – в хор с първите опити на радиолюбителите. Трябват доста любов и ентусиазъм, за да се пръкне нещо живо, че и читаво, пък било то Радио.

Десетилетия по-късно отдаваме заслуженото на радиото с богата звукова картина, в която се чува от всичко по много: от историите на няколко поколения слушатели от специфичния чешитест подвид българин от Дивия северозапад през първите радиореклами и гафове, ретро преки включвания, разкази на инженери, артисти, журналисти, че даже космическо тананикане.

Какви са спомените от радиото, които пази в бистрия си ум негов врачански почти връстник? Радиолюбител на 81.

„Е, аз съм професионалист, защото с радио се занимавам от 16-годишен и винаги съм бил съпричастен на радиото в България, по-специално Радио София, защото първо съм бил свързан с техниката. Тогава беше с много големи антени, сигналът от Вакарел беше слаб. Редовно слушах новините и най-вече, като ученик, редовно слушах рекламите, които бяха доста оскъдни, в порядъка на 30 минути. Още тогава съм се чудил какво може Българското радио да рекламира. Не може да рекламира трактор, защото хората не проявяват интерес и не могат да го купят. Други неща, хранителни стоки, подобни, също не се рекламираха. Рекламираше се ежедневието на българина, намалението на някакви видове платове, някои други обувки, това, че вече на пазара има пружини, легла, нещо, което се явява на пазара, когато е липсвало преди години. Потребителска информация.“

Мнението се потвърждава и от примерите, запазени в Златния фонд на радиото: от 1942-ра, с лошо качество, но пък автентични реклами на сапун и химическо чистене.

Врачанският радиолюбител е и колекционер на стари апарати:

„Много хора не можеха и не си позволяваха да си купят радиоприемник. 40 кофи жито или на днешни пари горе долу 150-200 лв., в периода 1947-1952 г. Тогава имаше недостиг на този артикул. Производството беше много малко и т. нар. парични ограничения… Затова се работеше в натура. Имаш жито, имаш музика. Българинът проявяваше неистов интерес към новините и най-вече имаше едно предаване „Миладин и Костадин“, хумористично, където се слушаше най-много.“

Че предаването на някогашната „Селска редакция“ е с „изключителна популярност“ разказва и един от доайените на радиото – проф. Михаил Минков, дългогодишен журналист в БНР и основател на образованието по радио- и телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, както и негов декан в различни периоди. Костадин и Миладин са герои, в ролите влизат артистите Петко Карлуковски и Пенчо Петров.

„Това предаване беше хумористично, сатирично. В неделя се излъчваше, в духа на народното творчество, но се превърна в доста ефективно критично предаване, което предизвика небивал интерес. Двамата побратими, като представители на редакцията, пътешестваха надлъж и нашир по цялата страна с една черна „Волга“. Там се запознаваха с житието и битието на хората от село, с техните болки, проблеми, радости и неволи и в неделната вечер разказваха пред микрофона какво са чули и видели. Силата на предаването беше, че случките, за които разказваха, участниците в тези случки бяха автентични с точните факти по време и място.

Критиката беше добронамерена, но не прощаваше на никого, доказуема и проверена, защото предаването се правеше в сътрудничество с кореспондентите. Писмата, които се получаваха, и критичните бележки, бяха проверявани на място, за да няма клевети. И за целия период, в който бяха героите пред микрофона, доста години, не се получи нито едно опровержение. Това издигна изключително авторитета и рейтинга на това предаване и героите се възприемаха като действителни лица. Към редакцията потече поток от писма, в които се търсеше тяхната помощ, споделяха се проблеми, благодарности, канеха ги на сватби, кръщение. Близнаци бяха кръстени на тези герои и дълго време, след като предаването се прекрати, след 3-4 години се интересуваха хората: „Какво стана с Костадин и Миладин? Къде са? Защо не ги пускате вече?“.“

В допълнение на проф. Минков през 2000 г. актьорът Вели Чаушев, който като млад сътрудничи в радиото, си спомня:

„Хумористичната редакция тогава имаше малко предавания, затова и аз, както повечето нещатни сътрудници в радиото, трябваше да пиша и фейлетони, и сценки, и очерци, и репортажи. Бях изпратен от Средношколската редакция в едно михайловградско село, за да напиша очерк за един учител. След като свършихме деловата работа, учителят, за когото щях да пиша очерк, ме покани на вечеря в селския ресторант. Към нас се присъединиха и други непознати за мене лица. Като научиха, че работя в радиото, първият въпрос, който ми зададоха, беше: „Познавате ли Миладин и Костадин?“. „Разбира се, че ги познавам. Миладин и Костадин са актьорите Пенчо Петров и Петко Карлуковски“. „Я не говорете глупости!“, разсърдиха се моите нови познати… „Как така Миладин и Костадин ще са актьори?! Миладин и Костадин са си Миладин и Костадин“.

Това, което разказвам, на младите радиослушатели и редакционни работници ще се стори странно, но така беше тогава. Мнозинството слушатели не бяха запознати с тайната на радиокухнята. (…) Нямаше ги тогава тези десетки директни предавания с открит микрофон, в които слушателите непосредствено участват с въпроси и самото предаване става пред тях. Нищо от радиокухнята не се крие. За да не разочаровам моите нови слушатели от Михайловградско, казах: „Да, наистина Миладин и Костадин са си Миладин и Костадин. Познавам ги лично, добри момчета са“. „Добри са, разбира се!“, съгласиха се веднага новите ми познати. „И остроумни, и от нищо не се боят. Всеки поставят на мястото му.“ И в знак на добро разположение към мене и най-вече, че познавам лично техните любими герои, те извикаха още една кана вино, а май не беше само една.“

Вкусни спомени за радиото пази и млада дама от Враца: „Моите лични спомени са как слушаме радиоточката при баба ми и дядо ми, където живеехме цялото семейство, и там, където беше радиоточката, тя се включваше и седеше почти постоянно включена, докато баба ми нещо готви. Понеже съм много сладокуса, тя постоянно ми режеше от нещата, преди да ги слага насам-натам, или веднага ми дава нещо да пробвам и аз си хапвам и си слушаме радиото. Уютни, топли и вкусни спомени за радиото и за този образ на сладкодумец, който е хубаво никога да не губим.“

Семейно и топло звучи историята за първите години на родното радиоизлъчване. Разказва ги през 1981-ва инж. Асен Маринов, ръководител на техническите служби на Радио София от 1936-а до 1952-ра. Първото име на БНР е Радио София. Инж. Маринов обаче ни връща преди официалното начало на държавното Радио София.

„След Първата световна война в редица напреднали страни бяха построени мощни станции, които започнаха редовни предавания на музика и говор. В България през тези години слушането на радиопредавания беше забранено със Закона за радиото от 1920 г. и с административни наредби. Чл. 1 от този закон гласи: „Под радио се разбира радиотелеграфът, радиотелефонът, радиоразпръскване, говорима реч и борсови сведения.“ Чл. 2 разглежда монопола на радиото тоест изключителното право на държавата да го използва и забраната на частни лица да слушат радио и да предават по радиото. Появяването на радиоразпръскването в Европа беше цяло чудо. Неговото бързо разпространение предизвика голям интерес и у нас.

1924 г. инж. Тодор Цонев със съдействието на Дружеството на журналистите демонстрира в Дома на изкуствата и печата на ул. „Раковска“ и „Граф Игнатиев“ първото публично радиопредаване на музика и говор с лампов радиоапарат „Телефункен“. Вестник „Илюстрована седмица“ публикува кратка информация със снимка на тези първи приемания на музика и говор и опитите на инж. Цонев. През лятото на 1926 г. група ученици от Телеграфопощенското училище под ръководството на инж. Николай Узунов построиха с вносни материали първия лампов радиоприемник у нас. Същата година група ентусиазирани радиолюбители създадоха български радиоклуб. Поканата на радиолюбителите за учредителното събрание имаше следното съдържание: „Една група радиолюбители с желание да съдействат за проникването на радиотелефонията и у нас проектира по примера на другите напреднали страни да учреди български радиоклуб и Ви моли да им дадете подкрепата си като присъствате на учредителното събрание на радиоклуба, което се свиква на 26.06.1926 г. в 18.30 ч. в малкия салон на градското казино.“

Радиоклубът си беше поставил за цел да се сдобие с радиопредавател, който да предава българска реч и музика, както в много други страни. Три цели на клуба бяха определени: радиото за всички, за едно по-развито общество и радиото в служба на народа за едно по-хуманно общество.“

От клубния хуманизъм и ентусиазъм към по-сериозното съюзяване на силите. „Родно радио“ е първият съюз на радиолюбителите у нас. Основан в салона на Българското инженерно-архитектурно дружество в София. Съществува пет години – от 1930-а до 1935-а. За него разказва Йордан Мартинов, член на „Родно радио“ и първи програмен ръководител на бъдещото Радио София:

„През 1931 г. започна да работи първият 300-ватов предавател на „Родно радио“. Тия първи радиопредавания бяха приети от гражданите на София и близките градове с възторг. Пръв и единствен инициатор за образуване на радиоклуба с труд и свои средства бе първият радиоинженер Георгиев. При строежа на предавателя участваха още инж. Симеонов, който тогава работеше в дирекцията на трамваите, гост емигрант от Турция инж. Мехмед Абдул Азис, внук на последния турски султан, както и техници от радиобюрото на инж. Георгиев. Предавателят бе инсталиран заедно със студиото в една малка къща, преотстъпена от Софийска община. Това бе единствената помощ от държавните служби, на ул. „Бенковска“ до ул. „Московска“. Аз се включих в радиоклуба, когато започнаха първите предавания. Тогава, 20-годишен, работех в търговска фирма, продаваща грамофонни плочи. Разполагахме със стотици заглавия с народна, шлагерна, естрадна и класическа музика. С този богат репертоар от грамофонни плочи поддържахме музикалната програма.“

В дискотеката на радиото

Доброволно в поддържането ѝ участват и артисти.

„Детският час“ водеше заслужилият артист Никола Балабанов. Четеше приказки и имитираше животни. Участва и артистът Асен Камбуров, главно с хуморески. Спомням си първото явяване пред микрофона на нашата голяма артистка Мими Балканска. Тя в началото бе смутена, уплаши се от микрофона, но после слушателите благодариха за прекрасното изпълнение. Със събраните доброволни средства от слушателите свързвахме с кабели Народната опера, Военния клуб и други, откъдето започнахме преки предавания. От Военния клуб предадохме първия симфоничен концерт на днешната Софийска филхармония, тогава Академичен симфоничен оркестър, под диригентството на проф. Саша Попов. С голям интерес се приеха серията от сказки по храненето на българите от големия наш учен, писател и социалист проф. Асен Златаров. Програмата бе импровизирана, но приета от слушателите с голямо задоволство и благодарност към нас. Не сме предавали правителствени съобщения и новини. Също тогава не бяхме се сещали да предаваме спортни състезания.“

А може би е трябвало, защото точно новините и спортът ще станат гръбнак на радиото в идните години. Само пример: най-дълго просъществувалото в ефир предаване на българска електронна медия е „Спорт и музика“, продължава да звучи и днес, разбира се, по „Хоризонт“.

И композиторът Парашкев Хаджиев участва в „Родно радио“, в основаването на детската група, която подхваща предаванията за най-малките. Пред микрофона е способен да трогне и по-възрастните.

От инж. Асен Маринов научаваме и за следващия период в историята на радиото:

„Радиопредаванията на „Родно радио“ продължиха до началото на 1935 г., когато излезе наредба, Закон за радиото в „Държавен вестник“ №22 от 31.01.1935 г., та съгласно чл. 1 от този закон радиото е монопол на държавата, само тя има право да строи, управлява и използва радиопредаватели и приемателни станции и уредби. Чл. 67 на този закон гласи: „Съществуващият радиопредавател, построен от Българския радиосъюз в София с помощта и с временното разрешение на държавата, преминава в пълна собственост на последната. Предавателят и студиото в София и неразделно свързаните с тяхната експлоатация части и предмети, както и активът, и пасивът на Българския радиосъюз, във връзка с досегашната служба, поддържане на просветна и пропагандна дейност, се приемат изцяло и по опис от комисия, назначена от министъра на съобщенията.“

С влизането в сила на този закон приключи един бурен период от историята на българското радиоразпръскване. Държавата пое грижата да строи радиопредаватели и да развива радиоразпръскването в България. Мечтата на ентусиазираните радиолюбители да имаме Българско радио се изпълни.“

Мечтата оставя трайна следа върху наследниците на първите радиолюбители. Композиторът и диригент Иван Маринов е син на инж. Асен Маринов. Ето какво си спомня за онези години пред микрофона през 1998-а:

„Бях на 9 години. Моят баща инж. Маринов беше един от хората, които построиха предавателя тогава. В Павлово се намираше първият предавател в България, а директор на радиото беше близък приятел на семейството – Сирак Скитник. И си спомням, че това беше голяма чест. С известен страх даже тогава се събираше цялата кооперация на „Патриарх Евтимий“, която носи името на дядо ми, то е същото като моето, и се събираха вкъщи. Вкъщи имаше един „Телефункен“, радиоапарат, и се събираха като в концертна зала, за да слушат спектаклите на Тодор Мазаров „Трубадур“ и „Кармен“, ако не се лъжа. Тогава радиото беше един уред, явление, което не всяко семейство можеше да има, да не говорим за грамофона.

Тогава студиото на радиото, преди да построят тази сграда, беше на „Московска“. Помня като дете, когато Сирачката, както наричаха жената на Сирак Скитник, идваше там и самият Сирак Скитник, баща ми и други техни приятели ковяха зебло от чували по стените, за да направят изолация. Да стане някаква горе-долу прилична зала за предаване. Това са първите стъпки на радиоразпръскването. Аз си го спомням. Това беше един кръг от хора, сред които имах щастието да израсна. Това бяха, освен Сирак Скитник, Илия Петров (художника), композитори като Пипков, Ненов, Стефан Грудев (писателя), Елена Снежина, дъщеря ѝ Оля Кирчева. Там беше Борис Ангелушев, току-що се беше върнал от Германия и неговата съпруга беше първата ми учителка по немски език преди още да вляза в немското училище.“

Първият директор на радиото, Панайот Христов, е много по-известен с прозвището Сирак Скитник. Писател, художник, драматург, ерудит, състудент на Шагал и Кандински, когато учи живопис в Петербург. След като на 25 януари 1935 г. с указ цар Борис III одържавява радиото, на 18 юни Сирак Скитник пръв поема ръководството му и така до смъртта си на 5 март 1943 г. Ето как го описва Петър Увалиев, не по-малко ерудиран и космополитен радиочовек, интелектуалец, творец, дипломат, участвал в първите предавания на Радио София, първи говорител в емисиите на италиански:

„Сирак Скитник беше най-мързеливият изтърсак на Ренесанса: интерес към всичко и никаква воля да поддържа това, което е почнал. Някой беше разбрал повече от мене, че имам инстинкт за комуникация. Не описателния подход какво прави някой на сцената, а описателния подход на това, което става, доколкото си го разбрал, доколкото си го усетил, с минимална доза ирония, която някак си Сирака допускаше. Той имаше това чувство. Сам обичаше да разправя един виц за себе си, което показва, че имаше чувство към иронията и подканяше иронията у другите. Когато се върнал от Санкт Петербург с псевдонима Сирак Скитник, баща му, чорбаджия сливенски, му казал: „А бе, синко, че си скитник, скитник си, ама защо ма уби?!“. Това съм го чувал от него със сливенски акцент.

Добре, а той пишеше ли като редактор текстове или не?

Не, мързеше го до безкрайност, но горе-долу хората, които бяха там, бяха сравнително грамотни. Казваха, че си приличаме: „И от тоя няма нищо да излезе“ – за мене казваха като за Сирака. Казваха… инстинкта му за ново. На Сирака е достатъчно да му се покаже толкова и той ще се включи.“

Разговорът от 1992-ра е между Петър Увалиев и още една радиозвезда – проф. Веселин Димитров. Дългогодишен глас на „Хоризонт“, сред архитектите на програмата, преподавател, летописец на Българското радио. През 2003-та, като декан на Факултета по журналистика и масова комуникация, говори при откриването на паметна плоча върху къщата на ул. „Борова гора“ №28 в столичния квартал „Лозенец“, където е живял Сирак Скитник.

„Винаги обичам да повтарям две изречения на моя изключително сърдечен приятел Петър Увалиев. Едното е: „Сирака нищо не разбираше от радио“. Тука той слагаше запетайка и казваше: „Но радиото на Сирака излъчваше мечти“. Човек, който никога не е бил чужд на обществото, а в същото време е живял от 1926 г. в този замък на размисъла, пред който сме застанали сега. Човек, който като че ли нарочно си е избрал къща в тази точка. Вдясно е квартал „Журналист“, вляво е кварталът на артистите и писателите. Може би случайно е станало това, но и тук искам да видя образ на човека, който се е опитвал да съчетае (и много успешно е съчетал) взаимодействието между тези два творчески плана, които, разбира се, намират своя единодействен момент в пресечната точка на радиото.

Става дума за модерно мислене от много голям ранг. Когато царят на българите назначава Сирак Скитник за генерален директор на радиото, както сега бихме казали, а иначе със скромното наименование главен програмен уредник, обърнете внимание на това кого кани той да работи с него, много важен момент. Имало е огромно подозрение, когато общественото радио си е отивало, радиото на българските ентусиасти, радиолюбители, интелектуалци, на Асен Златаров, на Елин Пелин и на много други хора, че създаденото държавно радио ще се превърне едва ли не в бюрократично убежище за чиновници, които получават големи заплати. Сирак Скитник е поканил доброто от най-доброто и най-доброто от доброто на българския интелектуален елит.“

Или както би казал Петър Увалиев: „персоналът на радиото беше нещо като клон на „Цар Освободител“ на сладкарницата.“ С други думи – клон на любимото на писателите кафене. Веднъж Увалиев и Сирака си стоели там на раздумка. „Преди много години през „Цар Освободител“ обичаше да минава страшно красива италианка, съпруга на дипломат, с крака… почваха някъде от ушите надолу. Разбира се, всички се обръщаха да я гледат. Сирак Скитник влиза в историята на българската мъдрост. Не се обръща да я погледне и казва: „Кому ли е омръзнала и тя?…“

Мъдър, но и щедър – така си го спомня актьорът Константин Коцев, от когото знаем, че като художник признава по-големия талант на Иван Милев и моли баща си, чорбаджията, да плати образованието на Милев.

Освен от художествен талант Сирака и Иван Милев са белязани и от рождения ден на БНР (25 януари). За първия съдбовният ден променя професионалното поприще, а вторият не доживява да чуе благодетеля си по Радио София, защото умира 8 години по-рано, на 25 януари през 1927-а.

Мъдростта си Сирака проявява и при грешки. Като новогодишния гаф, запомнен от Есто Везенков, журналист, публицист и уредник на професионално-стопанския отдел на Радио София:

„Предавахме обикновено от Военния клуб тържеството по случай Нова година, на което царят произнасяше няколко думи, поздравителни, към българския народ. Стоим горе в студиото, в нашата стая, една голяма новогодишна маса с подредени най-различни лакомства и вина, за да посрещнем Нова година. Стоим и чакаме да се върнат хората от Военния клуб и да започнем. В един момент в 12 часа чуваме, че говорителят почва: „Внимание, говори царят на българите!“. Вместо да се чуе царят на българите – пълна тишина. След 3 минути говорителят: „Внимание, говорѝ царят на българите!“. Не съобразили във Военния клуб и като изключили осветлението на залата в същия момент, когато говори царят, изключват микрофоните и се получава огромен гаф. Сирака скочи, веднага отиде във Военния клуб, след известно време се върна, вече тържеството се разстрои, но нищо особено не последва.“

Преките предавания са риск, но не и табу. В Златния ни фонд се пазят записи от прякото предаване на тронното слово на Борис III в Народното събрание през 1938 г. Слушателите стават съпричастни и към преките предавания от Тутракан, Силистра и Добрич на продължилите седмица тържества по случай връщането на Южна Добруджа в пределите на България в резултат на Крайовската спогодба. Преките репортажи от Добруджа се редуват с включвания от нарочното заседание на парламента, на което се дават политически оценки на събитията. Годината е 1940-а.

Сред другите преки излъчвания от първото десетилетие на Радио София са още Гергьовденският парад през 1941 г., погребението на царя през август 1943 г. с поклонението и литургията в „Св. Александър Невски“, последвано от преки включвания по маршрута на траурната процесия – по софийските улици до Централната гара, през последната спирка на траурния влак (гара Кочериново) до последното царско убежище (Рилския манастир).

През 1940 г. радиото предава откриването на Седмицата на българската книга от Университетската библиотека. Година по-късно слушателите се наслаждават на вердиевата опера „Трубадур“ от Народния театър.

Едно от безценните качества на радиото е, че може да съхрани за идните поколения смисъл и стойност, дори когато физическата им обвивка спре да съществува. Така през 1943-та директно от театър „Одеон“, малко преди да бъде бомбардиран и разрушен, радиото излъчва оперетата „Любов и трон“ от Ото фон Либих.

Спомени за радиото пазим не само в архивния фонд:

„Първите ми спомени са свързани с моя дядо, който се прилепваше до радиото и слушаше с най-голям интерес новините. По онова време, средата и края на 60-те, най-тревожните новини бяха за войната във Виетнам. Тази война беше всепоглъщаща. Българското национално радио беше това, което съобщаваше всичко, което се случва там, макар и идеологическата окраска по онова време. Много неща не разбирах като дете, те биваха допълнително обяснявани от дядо ми, но някак си имаш усещането, че си вътре в събитията, че си във връзка с целия свят, (…) не само нашия малък свят, тук, в страната, но и света изобщо. Добър приятел, който те е хванал за ръка, но и на различни места те повежда, показва ти различни неща, помага ти да разбереш много събития.“

„Моите първи спомени са в колата на родителите ми – винаги се е пускало радио. Била съм доста малка, така съм учила песни. Обогатяваш си речника, когато си дете, и слушаш в колата разкази, новини, предавания. След това в училище имаше радиоточки и пускаха в началото по нещичко да чуем. Впоследствие се случваше по-модернизирано да бъде, сега е обърнато към подкасти, но дори младите хора го търсят по този начин постоянно, защото радиото е нещо, при което можеш да вършиш някаква друга работа, да го пуснеш и все пак да научаваш. Това е наистина голямо богатство.“

„Първият ми досег беше, когато бяхме ученици в първи, втори, трети клас със сутрешните предавания, приказките, гласовете, които бяха водещи, много оставаха в съзнанието ми. После с качествени предавания, с добри гости, това ми е останало. На радиоточката го слушахме, след това на едно касетофонче, което имахме. Между другото, баща ми и сега си слуша редовно и аз покрай него. Винаги си върви до нас.“

Спомени за радиото на врачани пред кореспондента на „Хоризонт“ Ива Антонова. Хората отговарят и на въпроса как си представят 89-годишното радио, ако беше човек – неуморен, въпреки възрастта, работохолик на професионалния си пост навръх празник?

„Какво говорите, това е много достолепна възраст и много хубав въпрос, много хубаво сравнение – как си представям БНР на 89 години… Като достолепен, ерудиран човек, широко скроен, абсолютно с разсъдъка си, човек, който може да разкаже много какво е видял, препатил, показал. Човек, от когото може да поискаш съвет във всяка област и сфера. Човек, който в същото време е леко бохем, аристократ, ако щете, задължително с тежест, човек, който е дал много светлина и път на много други хора.“

„Това, което ми хрумва като асоциация, е сладкодумец. БНР е институция. По- му подхожда да е в образа на мъж, малко бохем по душа, защото когато говорим за медии, трябва да присъства бохемската черта, разбира се. Доста неща видял, доста пътувал, не само физически със самолет, с кораб, с влак, с колело, но и пътувал с книгите, пътувал с историите на другите хора. Дали мога да кажа, че е изморен…? Не, радиото е неуморно, не може да е изморено. То е нашият спътник навсякъде. Най-бързата медия, няма друга такава, затова е сладкодумен бързак на 89. Не знам дали може да е човек, това е някакъв свръхчовек. Няма как да не се влюбиш. Медиите това им е очарованието, човешкия образ го събират и го предават.

Бохем, когото можем да видим в красива читалня на световна библиотека, в прекрасен ресторант или просто да седи на пейка и да си чете вестник. Сега е малко студено, по-скоро се е пооблякъл, защото знае, че зимата без дрешка и лятото без храница не се излиза. Човек, който привлича, но не се натрапва. Знае как да се показва, но не на всяка цена иска да бъде видян и забелязан. Просто привлича хората.“

Родни и чужди близнаци на Българското радио

На акта за раждане на Българското радио е отбелязан 25 януари, но що е то 25 януари? Международен ден на най-голямата усмивка от 2004-а насам, ден на надеждата, че човечеството може да общува интелигентно и с чувство за споделеност. Ден с малко религиозно, национално, международно или историческо значение, подкрепен от 28 нобелови лауреати, от посланици на добра воля на ЮНЕСКО и УНИЦЕФ, политици и знаменитости.

От този ден радиото помни египетския бунт срещу режима на Хосни Мубарак, т. нар. „Пъпешова революция“, началото на скандала „Петрол срещу храни“, втората вълна на масовата приватизация в България, гръцката ратификация на Преспанското споразумение, с което се решава спорът за името на Република Северна Македония. Само преди година на 25 януари историческият център на Одеса влезе в списъка на ЮНЕСКО за застрашено световно наследство, след като архитектурни паметници бяха поразени от руски обстрел. На 25 януари е роден и украинският президент Володимир Зеленски.

У нас на датата празнуват будистите, честват Махаянската нова година. Празникът на БНР отбелязваме на 25 януари от 2002 г. насам, но това не е единственото медийно събитие.

На този ден преди 120 години в Белград излиза първият брой на вестник „Политика“, най-старият на Балканите. Основан е от журналиста Владислав Рибникар. Издаването му е прекъсвано само през двете световни войни.

Точно 100 години ни делят от първите Зимни олимпийски игри в Шамони, Франция. 105 години са изминали от създаването на Обществото на народите, предтеча на ООН. Вероятно работещото радио е разбрало, че на 25 януари 1947-а от сифилис умира Ал Капоне. Две години по-късно са първите парламентарни избори в Израел. На 25.01.1990 г. от този свят си отива Ава Гарднър. Тя е в списъка на Американския филмов институт за най-големите кинозвезди на всички времена. На тази дата, но през 2012-а, към небесната трупа на звездите се присъединява и Коста Цонев. Навръх 70-ата си годишнина по БНР той казва:

„Аз съм още дете. Най-невероятното е, че съм на 70 години и току се събуждам с песничките „От днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки“, „Мила моя мамо, кажи ми, мила мамо, защо теб сънувам само. Щом мигна с очички, пред мене вече ти си“. Детски работи. Може би затова е останала у мене тая детска наивност и всеки ме пързаля, както си желае. Напоследък съм станал по-затворен в себе си. Вървя по улиците и все надолу гледам, да не ме познае някой. Никога не съм броил нито хапките, които ям, нито любимите, които съм имал, нито ролите, които съм играл. Не съм счетоводител.

Аз съм такова всеядно животно, че всичко ми се яде. (…) Едни големи американски артисти никога не се ограничават с това да бъдат или бандити, или философи, или комици. Те всичко играят. Те са всеядни. Това е и моята мечта – да мога да изиграя всичко. Е, дали всичко съм покрил като изискване, като можене… Не знам“, казва звездният и незабравим Коста Цонев.

А за да бъде 25 януари междузвезден, припомняме, че на този ден през 2004 г. марсоходът „Опъртюнити“ каца успешно на червената планета.

Обратно на Земята, някои от слушателите могат да се поставят в обувките на 89-годишното радио:

„Това, че съм на 81 години и неуморно се трудя в областта на електрониката, на радиотехниката, казват, че това е отвътре. Аз съм се занимавал непрекъснато с тази материя и винаги ми е доставяло удоволствие, но интересното е, че занимавайки се с чисто техническата страна на въпроса по отношение на запис, музикално изпълнение, слушам новините както оня, най-стария българин.

А БНР как е на тези години?

Все още изказът на говорителите е много добър и с това омайват слушателите. Другото е качеството на музикалния съпровод. След това: разпространението на информацията на ултракъси вълни, тези предаватели, които съществуват регионално, са много важни за населението. Те дават възможност българският слушател да изпита удоволствие да слуша Радио София, а и аз имам слабост към Радио Видин, защото се занимават с регионални новини. (…) Радио София е като моята възраст, на 89 години, аз съм на 81, горе-долу се държим по един и същ достоен начин и завоюваме все още успехи.“

„На мен ми звучи като сериозен играч, щом на 89 години продължава професионално да се занимава, да не спира, да гради. Трудно е да поддържаш такъв бизнес, то си е като фирма, която е продължила да се развива 89 години, да има работници, да търси контакти, събития. Уникален професионализъм, впечатляващ определено. Така се случва, когато обичаш работата си. Така се вглъбяваш в нея и усещаш, че има полза от това, което правиш, а радиото е нещо, от което има полза, звукът е нещо, което ще остане между хората.“

Какъв ден само за нашето старче, че и за други. През 1858-ма за първи път звучи Сватбеният марш на Менделсон. През 1915-а Александър Бел е особено бъбрив. Тогава е първият трансамерикански телефонен разговор – между Ню Йорк и Сан Франциско.

Близнаци на радиото са писателите Съмърсет Моъм и Вирджия Улф, в по-ново време – португалският футболист Еузебио. Рожденият ден на радиото се усеща някак португалски и заради факта, че близнак на БНР е бразилският град Сао Пауло, основан на 25 януари през 1554 г. от португалски мисионери, които искали да покръстят местните племена тупи-гуарани.

С датата се родее Българската държавна печатница, открита в София през 1858 г. На 25 януари 1879-а с устав на княз Дондуков-Корсаков е утвърдена Българската народна банка. Официално открита на 23 май, на 6 юни е първата банкова операция. През 1992-ра 82-годишният софиянец Стоян Бахчеванджиев разказва, че представителните сгради като Съдебната палата, Ректората, Народната библиотека и Банката са строени бавно. Отчетлив в паметта му е дълбокият изкоп за дома на БНБ:

„Беше ограден с дъсчена тараба, върху която залепваха афишите от кината, от театрите, некролози и т. н. Там по-късно са построили Народната банка. Откъм лицевата страна, откъм двореца имаше един голям, може би 5 на 8 на 10 метра, нещо като екран, на който вечерно време се прожектираха реклами за застрахователните дружества, за отделни машини, шевни машини. Автомобили не се рекламираха. Прибори, които са вносни, „Сингер“ и други машини от разсъмване, така до късно, и хората спираха на площада и чакаха да мине един кръг от тия реклами, за да почнат наново и тогава се разотиваха. Това трая, докато по-късно започна постройката на банката. Слята, както е известно, с джамията.“

Точно десет години след официалното начало на Радио София в столицата се появява Народният театър на младежта, днес Младежки театър „Николай Бинев“. Основател и директор е Петър Стойчев. Първата постановка е „Котаракът в чизми“ по едноименната приказка на Шарл Перо. Момента си спомня дъщерята на театрала Нина Стойчева през 1970 г.:

„През януари 1945 г. по все още разрушените от бомбардировки улици се появиха бели афиши. На тях с големи червени букви пишеше: „Народният детски театър ще представи „Котаракът в чизми“, постановка на Петър Т. Стойчев“. По същото време ръководителят на новия театър Петър Т. Стойчев изнесе пред микрофона на Радио София беседа, която нарече „Детският театър в СССР“. Началото бе поставено. Българските деца имаха вече своя театър и когато неговата завеса се разтвори за първи път, баща ми се радваше не по-малко от децата. Неговата мечта бе осъществена.“

В архива ни се пазят спомени като този на актьора Николай Клисуров, който смята, че „най-скъпият букет“, получен след представление, е прекършено цвете от тригодишно момченце, детето гледало „Храбрият шивач“. Може би затова през януари 1965-а, 20 години след началото на Младежкия театър, актьорът Стоил Попов признава:

„Аз много обичам своя театър. Тайната на тази моя привързаност се крие именно в тези наивни детски и вярващи младежки очи. Считам, че децата имат много по-голяма нужда от театър, отколкото възрастните.“

И все пак през времето репертоарът се разгръща и обхваща възрастните. През 1999 г. сегашният патрон на театъра – актьорът Николай Бинев, споделя, че ролята на Салиери в „мъдрата“ пиеса на Питър Шафър „Амадеус“ е „най-приятната“ в живота му:

„Всички хора сме така или иначе в някаква степен посредствени, но въпросът е да си толкова издигнат, че да оцениш толкова високо гения, това не е вече никаква посредственост. И точно затова човекът е написал толкова мъдра пиеса, всичките му общо взето са мъдри. Много се занимавах, първо я преведох пиесата, после нашата режисьорка Герка Луканова ми предложи да запиша музикалните номера, които бяха посочени от автора много точно. И с това много се занимавах, много трудно намерих музика на Салиери, но това беше истинско удоволствие за мен. За първи път и за последен май играя роля на човек, който е в пряк контакт със зрителите, бях нещо като четец, така е написано от автора. Той непрекъснато говори директно в очите на зрителите и аз гледам техните реакции. Понеже има мръсните думи на Моцарт в началото, възрастните жени много се възмущаваха, децата се смееха и аз виждам – така майсторски е завъртял нещата. Моцарт вече умираше, последните му монолози, жена му, когато го оплаква на смъртния му одър, така не съм виждал хора да реват.“

Разтърсващи емоции може да предизвика и един фотоалбум. Този на Николай Бинев, в който събира снимки на близки и приятели. Условието да попаднат в албума е да са снимани като деца, обяснява актьорът Георги Кадурин преди 20 години:

„Там можете да видите от Невена Коканова до който искате от младите актьори като бебе или в крехка възраст. В тази хрумка има колкото хумор, толкова и смисъл. Николай успяваше да открие у човека запазеното, чистотата. Той ценеше това у човека. Атакуваше го с иронията си, но въпреки това го откриваше и ценеше много.“

Усещ