In memoriam
Акад. Иван Гранитски
Втората половина на XX век роди плеяда от ярки и изключително талантливи български поети. Трудно е да изброим всички имена, но нека споменем само Павел Матев и Станка Пенчева, Любомир Левчев и Стефан Цанев, Лиляна Стефанова и Иван Давидков, Евтим Евтимов и Андрей Германов, Иван Динков и Михаил Берберов, Нино Николов и Никола Инджов…
Нека си спомним за един от тази ярка фаланга поети – Петър Караангов…
1
Между съвременните български лирици особено място заема Петър Караангов. За този поет не може да не се пише пристрастно, емоционално обагрено и развълнувано. Не само защото творбите му са потопени в лъчезарната мекота на словесно-живописната игра, не единствено заради вътрешната осветленост и прозирност на непатетичните му, но същевременно причудливи образи, но и защото поезията му е белязана от печата на завладяваща сугестивност, често пъти необяснима, но мамеща.
Той е пастелно мек, съзерцателен в своите лирически внушения, но това е съзерцание на просветленото вглеждане в проявленията на битието. Действителното, света на реалното Караангов вижда в изтощителното му цветово многообразие. И винаги в отделните стихотворения има нещо лъчисто, има някаква извираща светлина в образите – сякаш те са изтъкани от слънце и въздух. Не е трудно да забележим това, ако препрочетем томчето с избрани творби “Кратка вселена” – почти във всяка творба там ще доловим скритото внушение за светлината.
Перото на поета търси предимно лятната картина, блясъците на дъжда, топлото излъчване на залязващите есенни листа, чезнещия път на облаците, ослепителния слънчоглед на слънцето, поетичния светлик в небето на октомври, прииждащия сумрак. С една дума – в своето поетическо възсъздаване на света Караангов вижда неговите контури в особена светлина. И винаги в този импресионистичен, да го наречем така, рисунък, в играта на багри и оттенъци е преплетена мелодията.
Неслучайно поетът назова една от стихосбирките си “Както музиката вечер” (1973). Освен всички други внушения, които тя съдържа, там ще открием – изведена в подтекста – и идеята, че истинската, неподправената поезия трябва да се възприема и като музика.
Каква е обаче функцията, която изпълняват импресионистичният рисунък и мелодията в стиха на П. Караангов? Дали техните фантазни избухвания не говорят просто за волността на поетическия дух, за неговата неуправляемост, или в своето “хаотично” движение те носят знакове със строго определено съдържание?
2.
Петър Караангов изгражда своята поетическа вселена като художник, който възсъздава цял един нов свят. Поетът седи на брега на житейското море и съзерцава движението на същности, послания от миналото, предмети, хора, наблюдава играта на багри, светлини, оттенъци и полутонове на изумителната българска природа, чува нашепванията на поверията, обредите, долавя ритъма на народнопесенната хармония, кодиран в невероятните шевици, носии, песни и танци. Стихотворението, дало заглавието на томчето с избрани творби, дава добра представа за разбирането на Караангов за националната космогония:
Във ръкава на нашта галактика, нежно вградена,
пътува земята ни в дългата тъмна вселена.
Земята с небе, със извор и житена нива
и с път, който идва отнякъде и си отива.
А в небето, в синята полусфера над нас,
сме вградени градчето, дървото… И аз!
Мама също отдавна е тука вградена
и обущата нейни, и жълтият облак на клена,
и кокичето, дето земята студена обърна,
прониза снега, излезе и забрави да се завърне.
Вградена е тук медальонната снимка на тате
и на близките мои, станали толкова близки с земята,
че са се слели завинаги с нея,
за да могат сега всяка пролет да греят
като мак, детелина, жълтурче и комунига,
като въздишка на вятър, който се вдига
нагоре, нагоре от долината –
високо към Бога… И по-нататък!
(“Кратка вселена”)
3.
Всичко е едно за поета – стихиите се преливат в съзерцанията, земният живот продължава в небесния, в съзнанието на живите се напластява невидимият живот на десетки и стотици отпътували поколения. Този нескончаем и свещен кръговрат вълнува непрекъснато съзнанието на поета:
Моите близки! Слезли от облак и от звезда,
боси те бяха вървели след свойте стада…
После по пътя, който идва и си отива,
бяха мъкнали зърно от своята житена нива.
И с уплаха и почит, към площадите на градовете
бяха пращали лекомислено свойте поети.
А къде са сега, буйни и ветровити,
конете с искрящи и звънки копита?
Мълчи срещу вятъра старата камбанария.
Само в мойто сърце камбаната нейна бие.
Пътят слиза, върви през голямата нива,
после идва дотука и замислено си отива.
А по него, по пътя, костенурка хилядагодишна
бърза, върви и от време на време въздиша:
– Май че няма да мога да стигна оттатък –
пътят е дълъг, животът е кратък.
В “Кратка вселена” се съдържат в “снет” вид резултатите от досегашните търсения на Караангов. Същевременно тук са очертани и някои нови моменти в разгъването на поетическата идея. Но преди да се опитаме бегло да ги щрихираме, нека посочим първо ролята на мелодията и рисуването със светлини и сенки в цялостното изграждане на образа.
4
Поезията на Петър Караангов отразява процеса на бавното и мъчително търсене на хармонията в човека. Главната своя задача поетът вижда в това, да покаже движението към тази хармония, да приземи нейната абстрактна същност в най-конкретни предмети и усещания – в дървото, в птичия полет, в отбруления плод, в хляба, в “самотните звезди върху тъмното нощно небе” и пр. А самото движение при Караангов почива върху мелодично-изобразителното композиране на стиха. Мелодията тук е музикално-ритмичният израз на хармонията, а импресионистичното изображение – нейният графичен израз.
Разбира се, движението към хармонията е неравномерно – човешката душа таи в бездните си както светлия възторг, ликуването, така и мрачния блясък на депресията – и затова в лирическото повествование нерядко прозвучават дисонансни акорди, картината се начупва като в калейдоскоп. Творбите, които показват разрушеното единство между човек и природа, в които усещаме пулсиращите и неразрешими проблеми на съвремието – дехуманизацията, отчуждението, настъплението на бездуховността, – дори и те всъщност пресъздават образа на човека, който върви към хармонията.
Заглавието “Кратка вселена” е многозначна и многопластова метафора, която обема основните внушения на поета. Човекът е континент, той е неизвестният известен материк от спомени и чувства – определен в своята конкретност и заедно с това безкраен в своята всеобщност. Но човекът и сам е цяла вселена. Стихосбирката всъщност е историята на този континент – човека, или по-скоро поетическо “запечатване” на един миг от неговото битие. Но този миг е толкова обемен, че в него ще открием и излъчванията на историята, потапянето в глъбините на родовата памет, и динамичното дихание на съвремието; и спомена по патриархалното, и предусета за модерното раздвоение на човека от края на двайсетия век.
В стиха си П. Караангов пренася света в единството на неговите противоречия. С длетото на въображението той извайва от нищото очертанията на нова действителност, не по-малко осезаема от реалната. В “Късно лято” поетът пише:
Дървото на стиха ми като огромен цвят
ще никне под снега и ще израства.
То ще протяга бавно свойте цветове
като в каданс от филмовите ленти,
към моя малък град, към всички градове,
към нови и към стари континенти,
към север и към юг, към пролетите, към
разжарени лета и към завяни зими…
5
Внимателният поглед върху “Кратка вселена”, върху нейната привидно хаотична композиция, ще ни открие съществена особеност на лирическото изображение у Петър Караангов. Разнопосочните и взаимно изключващи се внушения постепенно се наслагват едно в друго, свидетели сме сякаш на поетическа интерференция, която извежда до особена смислова и интонационна концентрация. Така е в повечето отделни сбирки на поета. Например в емблематичната “Континент” като че ли началните стихотворения са основата на сградата, а финалните – нейният купол. Първите творби от “Континент” – “Късно лято”, “Оркестър”, “Зимна песен за гълъба”, “Пътуване”, опоетизират родното място, родното градче с неговата неповторима атмосфера. Те носят националното излъчване, особения духовен свят на Отечеството, живеещ в сърцето на поета. Това е и детството на движещата се към хармонията човешка душа, а нейната зрялост – излизането от границите на националното като психологически праг, устремът към необозримите хоризонти на света, към континента като духовна безкрайност. Този устрем ще усетим най-ярко в последните стихотворения на книгата – “Праг”, “Геометрия”, “Ахилесова пета”.
Разбира се, това не означава, че у Караангов чувството за националното отстъпва пред излъчването на космополитното. Напротив, той е от поетите с най-остър, болезнен дори усет за националното своеобразие, с дълбоко, вътрешно органично разбиране спецификата на националния характер. Но именно съдбовното присъствие на националното – като идея, като еманация, като кръвна връзка – в неговата поезия му позволява да направи крачка към наднационалното, към общочовешкото. Горещата, неистова любов към отечественото го изправя и пред духовното сродство с цялото човечество. Разкъсването на изкуствените прегради, възправяни пред любовта, и сближението на хората маркират в тази поезия мъчително изстраданото движение на човека към хармонията – оглеждащото се в душата на отделния човек вътрешно равновесие и хармоничното единство на целия социален организъм. Към постигането образа на тая жадувана хармония са насочени и емоционалните взривове в поезията на Караангов:
Не признавам никакви теории за относителност!
Като ктитор нося във дланта си
своята Боянска църква,
Лувъра, “Война и мир” и Хамлет,
Пикасо и Шостакович,
стиховете на Вапцаров,
на Неруда и на Евтушенко,
нося тяхната надежда, нежността им,
тяхната тъга и болка нося.
И онези думи, кой ги беше казал,
сам не знам защо гравирани във паметта ми:
“Градовете не със своите площади са големи,
а със своите поети…”
(“Ахилесова пета”)
Най-вече надежда носи в стиховете си поетът, неизтребима надежда в бъдещето на човека. И това не е някакъв безадресен хуманистичен порив, а конкретно усещане за движение, което разкрива действително несекващата мощ на човешкия дух, неговата феноменална способност да преодолява разстоянията между континентите и хората.
